we've come a long way from where we began//cohen mccallister

Какво изобщо правеше той тук? В този шевролет, на път за някой непознат град. Какво щеше да прави там? Знаеше ли изобщо къде отива? За какво беше цялото това пътуване, имаше ли познато там, където отиваше, или всичко беше просто една илюзия? Може би това беше най-точното описание на всичките му луди действия в последните няколко дни. Илюзия. Илюзия за живота. Беше си помислил, че след като загърби всичко, след като вече сам ще може да управлява съдбата си, всичко ще бъде наред. Колко се залъгваше само! Всичко все едно беше по-лошо, все едно, нелепо казано, но беше по-добре да остане затворен в техния свят. Там поне беше нещо, страхуваха се от него, уважаваха го. Сега го избягваха, зяпаха го странно. Но на него това му харесваше. Харесваше му никой да не го познава. Харесваше му как хората наистина ценяха живота и чувствата си. И тук можеше да направи толкова много неща. Всичките неща, за които беше копнял през годините, за които всъщност го смятаха за странен. Защото спрямо семейството му и техните изисквания, той наистина беше странен. Не го интересуваха парите, нито лукса.
Но сега обаче нищо от това нямаше значение. Защото тук можеше да бъде нов човек. И това пътуване до Ню Йорк щеше да му се отрази много добре. Искаше да види, да разбере. Правеше му впечатление всяко малко нещо. И му харесваше, наистина бе един от малкото, на които им харесваше тук. Стоеше, облегнал се на меката кожена седалка, стоеше и натискаше силно педала за газта. 80. 90. 100 км/ч. Вятърът свистеше в ушите му. Наистина обичаше да кара. Да наблюдава свиващият се пред него път. 120 км/ч. Да бъде наистина свободен.