I am not a killer! I am a savior!

- За последен път питам, млади Бекет! - остротата и студената нотка в гласа на униформеният не бяха нищо повече от лай на безпомощно кученце в канавка. - Казахте, че нямате алиби за онази вечер, което не ви помага. Ако признаете престъплението ще се постарая да намаля присъдата ви. - искрена усмивка на развеселение изгря на лицето на младото момче. Отчаяните опити на миротвореца го забавляваха толкова много. Дори да имаше да му каже нещо нямаше, защото целия този парад който се разиграваше пред очите му бе толкова приятен. Защо му бе театър, защо му бе кино? О, това бе хиляди пъти по-добре.
Възрастния, закръглен пазител на реда въздъхна и прокара треперещата от гняв ръка по потното си, плешиво теме. Можеше да се види толкова много. Да се разбере толкова много само от движенията му, от начина по който задържаше въздуха в белите си доробове, за да изглежда все още годен за работа. На никой не му трябваше ченге с астма. Очевидно криеше тази малка тайна, защото инхалатора му бе прилежно прибран в почти празното чекмедже, което бе забравил да затвори след последния път в който бе ползвал малкия предмет. Очите му шареха по документите. Очевидно не мислеше за това, което ставаше тук и в момента. По липсващата халка на пръста му ставаше ясно, че се е развел. Начина по който бе пренаредил всичко в кабинета си, но бе забравила да изчисти прахта, която очертаваше предишните места на всичко в него, показваше за това, че иска да промени нещо. Може би си мислеше, че ако промени себе си щеше да си върне жената, гледаща ме от снимката на масата. Горкия, въобще не би заподозрял, че колегата му, бе чукал жена му и то не къде да е, а точно на неговото бюро. Бе така очевидно, а той не виждаше нищо. Притесненото преглъщане на младия всеки път щом видеше дървената повърхност. О, колко разочарован оставяха Сам. Очакваше да ги бива ако не в нещо друго поне в работата им.
- Ще ви разкажа една история, господин Паркс. - плътния глас на обвиняемия изненада и двамата миротворици в стаята. Може би не бяха очаквали да чуят каквото и да било от него. Небрежното изражение на проговорилият не се промени. Личеше, че не му пука... нито някога щеше да му запука. - Имало едно време едно дете. Единственото щастие на семейството си. Единствения лъч. Любов, определено не било лишено от нея. Нито от внимание. Психиката на баща му бавно поддавала. Сривал се. - говореше бавно подбирайки думите си внимателно. Погледа му бе забит право в този на възрастния мъж. - Един ден до такава степен потънал в яростта си, че заклал майката пред очите на детето си. Свалял кожата й парче по парче, но не бързал да слага края й. Чакал я да се удави в писъците си. - стана бавно от стола и бавно се приближи към пълничкия. Облегна се на бюрото пред него оставяйки на мъжа никаква друга опция освен да седне на стола си. Доволен от постигнатото продължи с историята. - Дете пораснало. Баща му не спирал да излива гнева си върху него. Не било нищо сериозно, просто побой. Не отвръщал на удара, защото си мислил, че един ден ще дойде възмездие. - пое в ръце снимката на онази жена и я обърна към по-младия от двамата полицая.
- Красива е, нали? - фалшив смях огласи стаята. Но физиономията на младия бе незаменима. Нервното преглъщане. Капчиците избила пот по челото му. Върна снимката на мястото. Не можеше да се наслади на простото им съществуване. Начина по който ги бе страх от него. Начина по който проследяваха всяко едно негово движение. Параноята биеща в гърдите им породена от неговото пълно спокойствие.
- И накрая му писнало. Чакало, но нищо не ставало затова и поело нещата в свой ръце. От там нататък можете сами да се сетите какво станало, но то не е важно. Вие това гоните - справедливост. Това било справедливост, не мислите ли? - сияещото лице на Сам погледна всеки един от тях. Скованите им от нерви тела не отговаря по никакъв начин на зададения въпрос, но на него не му бе нужно потвърждаване. Отклони поглед към шкафчето с инхалатора и задържа погледа си достатъчно дълго време, за да бъде сигурен, че и двамата знаеха къде гледа. След това мерна поглед отново към възрастния и се усмихна.
- Но това е само история, нали така? Няма нищо общо с нашия случай. - затвори чекмедженцето с бавно движение без да обръща поглед. - Ето го и важия отговор. Не извърших аз убийството, господа. - изправи се и се завъртя на пети тръгвайки с уверена походка към вратата. Отвори я бавно наслаждавайки се на изскърцването й и след това се обърна за последно. - Благодаря, че ме изслушахте. - прекрачи прага на стаята и се запъти към асансьора.
,,Значи ние направихме това?!'' нещо вътре в него прошепна.
Нищо повече от поредната усмивка в отговор на собствените му мисли.
,,Беше ни баща. Тормозеше ни - да, но това ли заслужаваше?!'' леко затихване.
Асансьора разтвори врати пред него. Крачка напред и вече беше вътре.
,,Болеше ли го!'' отново отекна гласа в главата му.
- Разбира се. - тихо шептене и после пълна тишина.

Добре дошъл