so darkness i became.

by **weston ambrose;** Вто Май 05, 2015 6:07 pm

Weston Ambrose

faceclaim: jensen ackles

27 | даровит | отнема живота чрез докосване

Уестън Амброуз, роден на първи април 1988 в окръга на даровитите. Биологични родители - Дейзи Дънфорд и Майкъл Амброуз; отдадена съпруга и миротворец. Има по-малка сестра-близначка - Мадисън Амброуз, - която е мъртвородена.

PERSONALITY: Хладнокръвен. Тази дума е напълно достатъчна, за да опише характера на някой, преследван от смъртта. Уес се подвизава с тази същност от достатъчно дълго време, за да е забравил какъв е бил преди това или какъв би могъл да е при други обстоятелства. Към настоящия момент у него не е останала дори прашинка морал, въпреки че умее да заблуждава в обратното. Всъщност подобно на всеки умел манипулатор, той умее да заблуждава всеки и във всичко. Наблюдателен е. Познава всички човешки емоции, умее да ги пресъздава и контролира сякаш наистина ги изпитва, защото Съдбата му е отнела неговите. Разчита ги в очите на стоящия срещу него и се възползва от тях. Би бил дяволски добър престъпник, защото бързо научава страховете и желанията на хората в обкръжението си и по този начин лесно ги отблъсква от себе си, когато му омръзнат, или ги привлича, когато вижда нещо повече у тях.
Истинската му същност обаче е много по-различна от това хладнокръвие. Твърде малко хора са го виждали в тази светлина, а тогава е дори по-опасен. Истинският Уестън е дълбоко емоционална личност. Той изпитва всяка емоция по ярък и неповторим начин. Ако мрази, то мрази до болка. Ако обича, то обича до болка. Ако е ядосан, то би разрушил всичко около себе си.

BACKGROUND:

PART I: WE'LL BE A ~~PERFECT~~ FAMILY

Майка ми направи опит да ме убие, когато ѝ съобщиха за смъртта на сестра ми. Лекарите го нарекоха следродилна депресия, но тя неведнъж е повтаряла, че предпочита аз бях умрял вместо нея. Обвиняваше ме за смъртта ѝ през по-голямата част от детството ми, защото винаги бе мечтала за малко момиченце, на което ще разказва приказки преди лягане и чиито коси ще разресва както беше правила нейната майка. Беше ѝ избрала нежно име, което напомняше за лятото. Моето беше просто допълнение след като ѝ бяха съобщили, че очаква две деца вместо едно.
Нищо не бе достатъчно, за да спечели обичта ѝ. Ала баща ми не се отказа от нея. Всеки предполага, че един мъж би се зарадвал, когато има син, ала на него не му пукаше. Светът му се преобърна, когато неговата Дейзи изгуби разсъдъка си. Престана да вижда всичко останало освен съсипаната си съпруга, у която бе останала някаква бледа следа от всеотдайната жена, която познаваше почти цял живот. Повтаряха му, че е по-добре да потърси помощ, ала той отказа да се раздели с нея, макар че тя отдавна не бе онази Дейзи, с която се запозна в гимназията и в която се влюби лудо.

PART II: YOU'RE A MARKED MAN, BROTHER

Жълтият пастел маршируваше напред-назад върху белият лист и постепенно житните ниви започнаха да приличат на такива. Нямам представа откъде тя имаше представа как точно изглеждаха нивите. Аз никога не бях виждала такива, а винаги бях желала да се изгубя сред ръжта или пшеницата и може би някой да ме открие. Единственото близко до това бе бягството ми в гората и Уес, който ме последва и отведе у дома, когато семейството ми се отказа от мен, защото не одобряваше връзката ни и отказваше да приеме детето, което носех. Знаете ли, аз не се отказах. Настоях да задържа това дете и тя наистина се оказа силна; точно както Валерия предсказа. Всяка една нейна дума бе истина. Най-добрата ми приятелка умееше да предсказва бъдещето, макар че сама не го съзнаваше до този момент, когато една от нас трябваше да умре, за да може другата да живее и се радвам, че Уес ме послуша, когато го помолих на всяка цена да спаси живота на дъщеря ни.
- Фрея, какво чакаш още? Изяж си закуската. – гласът му звучи като разтопено желязо; звънливо и остро. В погледа му винаги присъства една особена резервираност спрямо русокосото момиче, но знам, че не е способен да я мрази. Мисля, че постепенно разбира, че аз трябваше да го направя. Казах му, че е неизбежно да се случи. Просто той не я познаваше толкова добре, колкото аз, когато и двамата трябваше да направим своя избор.
Отмести кутията с пастели и бутна купичката с плодове и йогурт към нея. Харесвах тази комбинация рано сутрин, така че предполагам, че освен таланта на баща си, Фрея е наследила и част от мен. Нямам представа как е избрал името. Нямахме време да направим списък както правят обикновено двойките, дори и да имахме цели осем месеца, в които да мислим за нещо такова. Когато е лудо влюбен, човек винаги отлага всичко, за да свърши онова, което е искал с години. Никога не съм смятала за нужно да си направя списък с нещата, които бих желала да извърша преди да умра, а може би трябваше, защото сега има толкова много неща, за които съжалявам, че не ми остана време. Може би винаги съм мислела, че не ми трябва такъв, защото съм твърде млада и имам още време до смъртта. Въпросът е, че все пак умираме и никой не е застрахован от това.
- Татко, мама няма да се върне, нали? – попита Фрея, отмествайки един кичур коса зад ухото си. Уес поглежда първо към нея, а след това към снимките върху един от кухненските рафтове. Смътно поклаща глава преди да седне до нея и да прехвърли ръката си през крехкото телце.
- Не. Мама няма да се върне скоро. – въздъхва, знаейки, че вече е крайно време да престане с лъжите. Фрея е седемгодишно дете, което разбира как стоят нещата и може би не е напълно наясно с причината за моето отсъствие, но е наясно, че аз няма да се върна. В продължение на години повтаря как когато отвори очи на сутринта аз ще съм там, но вече е прекалено голяма, за да се хване на подобни думи.
- Искаш да кажеш никога. Къде е тя?
Въпросите карат погледът му да потъмнее и той нервно свива длани в юмруци, но е безсилен пред съдбата. Мисля, че и сам го разбира, защото минута по-късно дланите ми се отпускат и той извръща глава към нея.
- Има едно място, наречено Рай. То е най-красивото, което можеш да си представиш. Майка ти е там. Някой ден и ние ще го посетим и ако ни хареса достатъчно, ще останем там. С нея. Завинаги.
- Обещаваш ли?
- Да. А сега си изяж закуската, защото закъсняваме.
Ярки звезди блестят в нейните очи, докато дояжда йогурта с пресни плодове. Ключовете за колата се завъртат около показалеца му и двамата се гонят до нея, а след това той я оставя през училищната ограда, където Фрея се слива с тълпата и дори не мога да различа нейна медно руса коса от останалите в тази тоналност.

- Тя наистина прилича на теб. Същите тюркоазени очи и кашмирено мека руса коса. Същите ягодови устни и звънлив смях. Не мисля, че се справям без теб, Фрида. Тя има нужда от някой, който да я наставлява в сферата на доброто, а аз не мога да го направя. Не знам какво направи с мен, но покрай теб се чувствах повече себе си отколкото всеки друг път. Някак успявах да балансирам между доброто и злото, да бъда това, което съм. Фрея не е далеч от момента, в който ще осъзнае, че е различна. Не съм сигурен, че бих могъл да ѝ обясня всичко.
В ръцете си държи букет от червени рози, увити в тъмна хартия. Знае, че мразя тези цветя, но също така е запознат с тяхната символика и мисля, че именно това има значение в момента. Отново преминава през ада и го знам единствено по онзи специфичен оттенък на сивите му очи. Опитва, но тъмната му страна винаги е била по-силната от двете. Иска ми се в този момента да можех да бъда до него и да изтрия онази издайническа сълза, която се търколи по лявата му скула.
- Трябва да видиш колко много прилича на теб. Инатът, буйният нрав и йогурта с пресни плодове. Знаеш ли колко много ми напомня за теб?
- Знам.
Знам, че няма да чуе тези думи, но е достатъчно, че аз ги чувам. Нуждая се от тях в момента, когато осъзнавам колко кратко време сме имали заедно и колкото съществени моменти от живота си пропускам. Никога няма да имам право да докосна дъщеря си. Нямах такова право дори когато се роди.
Виждам го как поставя розите и се отдалечава. Искам да изкрещя, за да остане още малко. Вместо това затварям очи, защото не желая да видя как си тръгва.

THANKS MERC

by **TraceyReed.△** Вто Май 05, 2015 8:22 pm

Добре дошъл Smile

so darkness i became.

so darkness i became.

Re: so darkness i became.