Вход
Latest topics
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости Нула
Най-много потребители онлайн: 22, на Пон Май 04, 2015 9:46 pm
Happy birthday to me
2 posters
-хората- :: добре дошли :: вашите герои
Страница 1 от 1
Happy birthday to me
by David Flynt Сря Май 06, 2015 12:57 am
Име: David Flynt ; Възраст: 29; Раса: Вещер ; FC: Josh Hutcherson
Прокарах си път през малката горичка, която ми пречеше да видя крайната си цел. Гора от млади брези. Сигурно наскоро насадени от онези досадни природозащитници, които повтаряха на хората, че Земята умира заради високите нива на замърсяване, без да осъзнават реалната истина за климатичната промяна. Намирах се на върха на остра скала, от която се виждаше цялата долина. Столицата в цялата си пищност стоеше пред мен с високите си сгради и павирани улици, пълни с граждани, пътуващи за работа. Сградата по средата, която беше и най- висока, бе седалището на Съвета. Тези, които се грижеха за равновесието между различните раси. Тоест, те бяха нещо като законодателната и изпълнителната власт едновременно, но добрата страна им беше, че поне зачитаха хорското мнение. Всеки си стремеше за място в съвета. Кой не би? Властта над цели пет окръга и всичките им граждани. Мечтата на всеки средностатистически човек. Но мен, лично, по онова време Съветът ми беше последната грижа. Аз бягах. От миналото, от настоящето, от перспективата за бъдещето. Онова което бях извършил беше непростимо и знаех, че нито аз, нито той някога щеше да ми го прости. Как бих могъл да зная, че ще стане така? Знаех, че това не е извинение за стореното, но все пак продължавах да си го повтарям, защото това беше единственото, което ме спираше да не се самоубия. Огледах се наоколо и видях тясна пътека, която водеше към подножието на скалата и вътрешността на долината. Слизайки по нея, все още се оглеждах, въпреки че знаех, че моят преследвач отдавна е изгубил следите ми. Продължих да вървя и не спирах да си мисля за това, което бях извършил. Престъпление. Не само към държавата(това не ме интересуваше), но и към мен. Човекът, който значеше всичко за мен, този който ми показа какво означава до си истински жив, а не просто да съществуваш, човекът, който наистина ме разбираше и винаги знаеше как да ми развесели, дори и в най- мрачния ми момент. Тази личност, този идеал, обичан от всички, вече го нямаше поради моя вина. Знаех, че ако бях продължил да мисля по темата щях да падна на земята, обсебен от болка, и това не беше в мой интерес. Имах малко ресурси на мое разположение. Ако щях живея в столицата, поне трябваше да приличам и да се държа като столичанин. Трудна задача за някой като мен, когото политиката изобщо не го вълнуваше, но по стечение на обстоятелствата, тя беше единственият ми шанс. Със само дрехите на гърба си и писмото, което се намираше на сигурно място във вътрешния ми джоб, влязох в столицата и, естествено, привлякох вниманието на повечето граждани. Те не бяха свикнали да виждат човек, облечен в разпокъсани дрехи, който изглеждаше все едно беше бягал неуморно с дни. Всички носеха най- новата мода от най- новите дизайнери и не бяха свикнали да виждат някой, който приличаше на клошар. Знаех, че многозначителните погледи, отправени в моя посока, нямаше да ми донесат много популярност, която ми беше нужна ако исках да имам какъвто и да е шанс да избегна почти сигурната си смърт, затова се отправих в най-близкия моден бутик и си купих дрехи, които нямаше чак толкова да привличат погледите. Градът не можеше да се сравни и с моите най- смели фантазии. Всяка улица имаше поле от светлина над нея, което служеше за сянка през деня и осветление през нощта. Павираните улици приличаха на извадка от книга на Франк Баум и вече разбирах защо всички искаха да живеят в столицата, макар че повечето не можеха да си го позволят. Погледнах витрината на един супермаркет и видях днешната дата, намираща се под заглавието на местен всекидневник. Днес беше девети февруари. Моят рожден ден. Точно на тази дата преди 29 години аз се бях пръкнал на този свят (по нежелание от страна на родителите ми). Нежелание? Защо? Кой би се срамувал от раждането на собственото си дете? С години си бях задавах тези въпроси и след това научих истината. Точно на рождената ми дата, Хелеевата комета е прелетяла над Земята. Тази комета ми е дала сили, които повечето вещери не притежават. Сили, за които повечето биха дори убили. Когато научих за този факт, простих на родителите си, че не са искали моето раждане. Все пак, кой би искал да роди дете, което ще бъде мразено и завиждано от всички. След като разпитах насам-натам, получих упътване как да стигна до сградата на Съвета. Тръгнах в негова посока и в главата ми, странно, изникна песничката "Happy Birthday To You", която реших да си изтананикам като вид празненство за днешния ден.
Прокарах си път през малката горичка, която ми пречеше да видя крайната си цел. Гора от млади брези. Сигурно наскоро насадени от онези досадни природозащитници, които повтаряха на хората, че Земята умира заради високите нива на замърсяване, без да осъзнават реалната истина за климатичната промяна. Намирах се на върха на остра скала, от която се виждаше цялата долина. Столицата в цялата си пищност стоеше пред мен с високите си сгради и павирани улици, пълни с граждани, пътуващи за работа. Сградата по средата, която беше и най- висока, бе седалището на Съвета. Тези, които се грижеха за равновесието между различните раси. Тоест, те бяха нещо като законодателната и изпълнителната власт едновременно, но добрата страна им беше, че поне зачитаха хорското мнение. Всеки си стремеше за място в съвета. Кой не би? Властта над цели пет окръга и всичките им граждани. Мечтата на всеки средностатистически човек. Но мен, лично, по онова време Съветът ми беше последната грижа. Аз бягах. От миналото, от настоящето, от перспективата за бъдещето. Онова което бях извършил беше непростимо и знаех, че нито аз, нито той някога щеше да ми го прости. Как бих могъл да зная, че ще стане така? Знаех, че това не е извинение за стореното, но все пак продължавах да си го повтарям, защото това беше единственото, което ме спираше да не се самоубия. Огледах се наоколо и видях тясна пътека, която водеше към подножието на скалата и вътрешността на долината. Слизайки по нея, все още се оглеждах, въпреки че знаех, че моят преследвач отдавна е изгубил следите ми. Продължих да вървя и не спирах да си мисля за това, което бях извършил. Престъпление. Не само към държавата(това не ме интересуваше), но и към мен. Човекът, който значеше всичко за мен, този който ми показа какво означава до си истински жив, а не просто да съществуваш, човекът, който наистина ме разбираше и винаги знаеше как да ми развесели, дори и в най- мрачния ми момент. Тази личност, този идеал, обичан от всички, вече го нямаше поради моя вина. Знаех, че ако бях продължил да мисля по темата щях да падна на земята, обсебен от болка, и това не беше в мой интерес. Имах малко ресурси на мое разположение. Ако щях живея в столицата, поне трябваше да приличам и да се държа като столичанин. Трудна задача за някой като мен, когото политиката изобщо не го вълнуваше, но по стечение на обстоятелствата, тя беше единственият ми шанс. Със само дрехите на гърба си и писмото, което се намираше на сигурно място във вътрешния ми джоб, влязох в столицата и, естествено, привлякох вниманието на повечето граждани. Те не бяха свикнали да виждат човек, облечен в разпокъсани дрехи, който изглеждаше все едно беше бягал неуморно с дни. Всички носеха най- новата мода от най- новите дизайнери и не бяха свикнали да виждат някой, който приличаше на клошар. Знаех, че многозначителните погледи, отправени в моя посока, нямаше да ми донесат много популярност, която ми беше нужна ако исках да имам какъвто и да е шанс да избегна почти сигурната си смърт, затова се отправих в най-близкия моден бутик и си купих дрехи, които нямаше чак толкова да привличат погледите. Градът не можеше да се сравни и с моите най- смели фантазии. Всяка улица имаше поле от светлина над нея, което служеше за сянка през деня и осветление през нощта. Павираните улици приличаха на извадка от книга на Франк Баум и вече разбирах защо всички искаха да живеят в столицата, макар че повечето не можеха да си го позволят. Погледнах витрината на един супермаркет и видях днешната дата, намираща се под заглавието на местен всекидневник. Днес беше девети февруари. Моят рожден ден. Точно на тази дата преди 29 години аз се бях пръкнал на този свят (по нежелание от страна на родителите ми). Нежелание? Защо? Кой би се срамувал от раждането на собственото си дете? С години си бях задавах тези въпроси и след това научих истината. Точно на рождената ми дата, Хелеевата комета е прелетяла над Земята. Тази комета ми е дала сили, които повечето вещери не притежават. Сили, за които повечето биха дори убили. Когато научих за този факт, простих на родителите си, че не са искали моето раждане. Все пак, кой би искал да роди дете, което ще бъде мразено и завиждано от всички. След като разпитах насам-натам, получих упътване как да стигна до сградата на Съвета. Тръгнах в негова посока и в главата ми, странно, изникна песничката "Happy Birthday To You", която реших да си изтананикам като вид празненство за днешния ден.
David Flynt- Брой мнения : 12
Репутация : 0
Join date : 05.05.2015
Age : 26
℘Alaska℘- Брой мнения : 628
Репутация : 4
Join date : 21.03.2015
-хората- :: добре дошли :: вашите герои
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» Михаел Шумахер
» Jace Dehaan / Gifted / 23y./ FC: Deen Dehaan
» Връщане на герои
» спам ;33
» Съобщения
» Подай кандидатура за върховния съвет
» Издирваме екип
» Lydia