“I myself wouldn’t call her crazy. She is kinda SPECIAL though, yeah. Sometimes she barely speaks, at other times she can’t shut her mouth for one damn minute.”

Плътните ѝ устни трепваха при всяка изречена дума. По повърхността им не бе останала дори капка кръв. Млечнобялата кожа, покриваща лицето и ръцете ѝ, изглеждаше порцеланова под флуоресцентната светлина на лампите. Златисто кестенявата коса падаше свободно върху раменете ѝ на леки вълни, лишена от живот, суха като слама. Маслиново зелените ѝ очи блуждаеха по празните стени, попаднали в трапа на лудостта. Така щеше да запомни майка си.
Постепенно името избледня в съзнанието на Адриана и остана просто една призрачна представа.

Един ден той ще ти подари бяла лилия. Тогава ще се наложи да бягаш и да не поглеждаш назад.
Тези думи нямаха особено значение за Адриана, когато бе едва на две години. Няма дори след близо седем години. Той никога не се появяваше, а лилията никога не ѝ бе подарена. Освен на суха дървесина старата двуетажна къща в провинциалната част на Франция често ухаеше на жасмин или магнолия. Аби познаваше много мириси. Познаваше и сладкия аромат на мъжки парфюм, който се излъчваше от кожата на Езра. Беше нещо между мускус и борови иглички, но с нотки на зелен чай и боровинки. Всеки аромат имаше свое значение в нейната глава. Сухата дървесина символизираше домашния уют, с който бе свикнала. Морската сол обвързваше в шума от Сена, която завиваше на около метър и половина край къщата. Жасминът бе символ на пролетта, а магнолията – на лятото. През есента ухаеше на ванилия. Парфюмът на Езра пък бе символ на сигурност и защита. Тя никога не заспиваше на леглото в ъгъла на единствената стая на първия етаж. Винаги заспиваше в неговите ръце, защото той никога не спеше. Макар и млад на външен вид, излъчващ момчешка визия, Езра бе нейният мечок-защитник, защото крехкото ѝ тяло винаги се губеше в ръцете му. Езра – „помощник” на староеврейски. Научи я да познава етимологията на имената да се вслушва в нея, защото много често името говореше за човека. Нямаше нещо, което просто да се случи в живота. Всичко бе предначертано и съвсем скоро Аби го разбра. Тя виждаше бъдещето, онова, което щеше да се случи и не можеше да бъде променено, но Езра бе бунтар и вярваше, че с промяна на намеренията или решенията си хората могат да променят съдбата си. Накара и нея да повярва и да се бори за това.
Дървената врата изскърца под трите силни удара. Звукът разбуди Адриана, която единствено се сви още по-плътно към хладното тяло на Езра. Вдигна поглед към мраморното му лице, лишена от емоции. Там винаги цареше единствено жертвоготовна решителност. Сивите му очи бяха студени, а огнената светлина играеше по светлокестенявата му коса.
- Време е – произнесе тихо и я вдигна на ръце, водейки я към скритите под прашния персийски килим врати към мазето на къщата. Преди да затвори вратите след нея прошепна няколко думи и пусна в дланта ѝ хартиена водна лилия. Вратите се хлопнаха наравно с новите удари по входната врата. Аби знаеше неговата съдба и нямаше нужното време да каже „сбогом”.

Луната изписваше сребърния си сърп на фона на черното небе. Успоредно на гористата местност шумеше Сена. Адриана се луташе сред дърветата. По високите клони пискаха бухали и сови. Зад нея отекваха тежки стъпки. Дългата ѝ коса се заплиташе в голите клони на дърветата. Белите ѝ дробове не получаваха достатъчно кислород и в резултат нетърпима болка пронизваше цялото ѝ тяло. Падна няколко пъти и разрани дланите си върху сухите клони и сега по пръстите й се спускаха алени капки, оставящи следи зад нея, водещи преследвачите ѝ право към нея. Под млечнобялата кожа на лицето ѝ се появяваха румени петна. Бягаше и стискаше в дясната си ръка хартиената лилия от Езра.

Когато слънцето изгрее от юг и нощта отстъпи на деня, когато водата утихне и се появят първите цветя, тогава ще откриеш самотна бяла лилия. Тя е твоя спасител.
Думите отново нямаха значение. Бяха просто думи. Аби притежаваше остър като бръснач ум и бързо проумяваше много от нещата, които я подминаваха. Може и да бе на девет, но разсъждаваше като поне единайсетгодишна. На брега на Сена при първите лъчи на утринното слънце не откри друго освен черна раница с пари и международен паспорт на нейно име заедно със самолетен билет към Америка. Една майка никога не спираше да мисли за детето си. Елиза не бе изключение. Може би бе луда, може би бе посегнала на живота си и може би бе успяла в това начинание, но преди виденията да отнемат всичко от нея, тя бе успяла да осигури безопастността на дъщеря си, а ако не в присъствието на Езра, то тя бе в Америка. Поне се надяваше да не греши, защото тогава вероятно Аби пристъпваше право към смъртта си, но винаги имаше едно „но”. Сега тя отговаряше за бъдещето и може би имаше шанс да го промени.

може ли да ми смените името на Adriana.♠ ?