I'm a princess cut from marble, smoother than a storm. And the scars that mark my body, they're silver and gold

- Кийра! Кийра! - някъде се чуваха виковете на жена.
Малко момиченце, само на около десет години, отвори очи и премига сънено. Беше шест часа сутринта, а баба й я викаше, за да стане. Кийра бързо скочи от леглото и започна да се облича. Още усещаше болката от боя, който беше изяла вчера заради непослушанието си. Тя просто беше такава. Не знаеше как става. Не искаше да пали свещите, не беше нарочно. Баба й всячески се опитваше да изкорени тази дарба и затова всеки ден я биеше. Сълзите и молбите на детето не я спираха. Хората отричаха всичко, което не разбираха. Беше ги страх, а страхът бе лош съветник.
Вратата се отвори с трясък и на рамката се появи високата фигура на възрастната жена. Макар и да не виждаше лицето й детето много добре знаеше как изглежда когато е бясна. Тръпки я побиха и зъбите й започнаха да тракат тихо. Сълзите й вече напираха, за да се търкулнат по бузите й. Момиченцето съвсем леко се намръщи, за да ги спре.
- Готова съм, бабо. - заеквайки промълви то.
Очакваше ги поредният ден из степта, в която живееха в опити да засеят нещо, за да имат какво да ядат през студената и тежка зима. Майка й я беше изоставила още като мъничко дете, а баща й беше умрял в злополука. Поне така твърдеше баба й. Тя обаче не й вярваше. Смяташе, че родителите са й добри хора, от които я бяха откраднали.
Но Кийра беше чувала какво си говорят другите в селото. Шушукаха си, че майка й е била надарена като нея, а баба й я изгонила и в сърцето на малкото русо момиченце живееше надежда, че ще види майка си един ден. Много скоро тя щеше да накаже баба й. Виждаше я като своя спасител и вярваше, че този ден ще дойде.
Кийра бе истински ангел. Има прекрасна руса коса като житни класове. Беше със сини очи и бе невероятно сладка. Всички я обожаваха без собствената й роднина, която я мразеше от дъното на душата си и се опитваше да я накаже за всичко, което стореше. Дори и да беше добро.
След време беше намерила книга със заклинания скрита под една дъска в пода. Така и бе успяла да овладее дарбата си. С времето се научи да не се плаши от нея, както се опитваше да й втълпи баба й. Не я беше страх, чувстваше се силна и излъга възрастната жена, че е преборила силата си.

---

- Кийра! Кийра! - викаше баба й.
Кийра отдавна беше будна. Не бе спала цяла нощ. Бе само на шестнадесет години. В разцвета на силите и младостта си. Беше облечена и бе приготвила в едно малко вързопче храна и вода за поне два дни. На такова разстояние беше най-близкият град. Вече пораснала девойката, достатъчно голяма да извърши престъпление, причакваше до вратата жената, която я беше мъчила в продължение на толкова много години. Щом вратата се отвори Кийра нанесе съкрушителния удар. Удари с дебел клон възрастната жена по главата, а след това избяга.
Как успя да смени самоличността си и да се премести в друг окръг беше нейна тайна. С известна доза късмет и много усилия Кийра успя да заживее далеч от баба си и мъченията й, за да заживее нов живот.

---

- Ти си невероятна, Домино. - развеселено промълви отговорникът на групата им. - Много добър резултат. От теб ще излезе чудесен миротворец.

Девойката вдигна гордо глава и повдигна вежда. Беше изключително доволна от себе си. Бе постигнала тези резултати сама без чужда помощ. Беше се вкопчила в тази идея, да стане миротворец. Сякаш смяташе, че дете като нея никога нямаше да се впише по друг начин сред хората. Бе сам сама на този свят и това я избутваше някъде надолу по стълбата на съществуването. Но тя щеше да докаже, че е нещо повече. Момичето, която наричаше себе си Домино щеше да успее и това се виждаше в сините й очи. Очи, в които гореше пламъка на силния й характер и кален от мъките дух. Белезите от боя с пръчка още личаха по ръцете й и те щяха да й напомнят всяка минута, че е повече от това, което искаше да бъде баба й. 

domino || 25 || peacekeeper || jennifer lawrence